Утре дъщеря ми завършва първи клас. Винаги съм се чувствала малко объркана в подобни моменти. Да се радвам ли? Или да плача? Обичам това шест и половина годишно момиченце повече от всичко на света, повече от чипс, повече от шоколад. Но обичам и едно бебе, едно двегодишно, тригодишно, четири, петгодишно дете - цяла детска градина от същества, до които имам родителски достъп само в лимбичните чекмеджета на спомените. Някои наричат това носталгия. Аз наричам тази тъга (от която избуява самото битие, самото пространство) съществуване.
Носталгията е онзи серебрално-лимбичен сплит, чрез който експулсираме, екстернализираме себе си като Друг, захвърляйки, дефекирайки своя вчерашен Аз в едно капсулирано, трансцедентно минало. Съществуването е не друго, а именно това ежесекундно оттласкване от себе си, това мултиплициране на Аза, което наричаме време, и което задава емотивните, носталгични параметри на пространството.
