Онтология на тъгата

Утре дъщеря ми завършва първи клас. Винаги съм се чувствала малко объркана в подобни моменти. Да се радвам ли? Или да плача? Обичам това шест и половина годишно момиченце повече от всичко на света, повече от чипс, повече от шоколад. Но обичам и едно бебе, едно двегодишно, тригодишно, четири, петгодишно дете - цяла детска градина от същества, до които имам родителски достъп само в лимбичните чекмеджета на спомените. Някои наричат това носталгия. Аз наричам тази тъга (от която избуява самото битие, самото пространство) съществуване.

Носталгията е онзи серебрално-лимбичен сплит, чрез който експулсираме, екстернализираме себе си като Друг, захвърляйки, дефекирайки своя вчерашен Аз в едно капсулирано, трансцедентно минало. Съществуването е не друго, а именно това ежесекундно оттласкване от себе си, това мултиплициране на Аза, което наричаме време, и което задава емотивните, носталгични параметри на пространството.

Lens Flare: Shooting Against the Bleaching Light *

Light is the blind spot, from which spurs the desire to see. I see those trees, this table, this chair, because I am irrevocably, irreparably, blind. Light is the medium, through which I see what I desire, except desire itself. Light is desire – that, which can never see itself and can never be seen. Light sees nothing. Nothing is the pulsating heart that can never be seen.

On airy spring days, pointing the camera toward the heart of the blinding light, I can see it – this desire, this passion, that, which can never be seen. Lingering  in the air's shadow , clinging like a ghost mold to the floors and the chairs, it decomposes and swallows the objects it has expulsated in its desire to see, to be seen.

* Dedicated to Starn Brothers

 

***

Винаги има един мечтан град, към който пътуваме като към смърт или като към родина.