Gravity II

Мамо, знаеш ли защо има нанагорнище и нанадолнище? Защото планетата е кръгла. Не е размазано кюфте, не е счупено кюфте. Ако беше, хората щяха да падат в космоса.

Gravity

Къде ми е леглото? Защо спя на земята? Защо спя на тавана? Ще падна!

Motherhood

Моя дъщеричка, сребърна паричка, медена трохичка...  

От години  ти припявам този куплет. Стискам ръката ти, докато вървим  към балетната школа или кварталната градинка, и внимавам да не усетиш как не ти се държиш за мен, а аз за усмивката ти. Как се изкачвам по нежността на твоето "мамо" натам, откъдето се вижда морето. Kъдето е светло и равно, където Господ е дете, тананикащо приспивна мелодия на играчките си.

Мъдрост

Познавах една жена. Казваше се Сара. Беше ми симпатична. Живееше на ръба на съня. Винаги съм искала да приличам на нея. Обличах уязвимостта и като топло яке, като   редингот от армията на страстта.

Не мисля, че умря. Просто започна да пада и летя надолу, докато стигна  края на света.

Пропадането е цената на мъдростта.

 

 

"Течение, по което се носят разбити от Ерос теореми за
порива на живота, който не е сън. Така пробужданията са
пробождания и жаждата се пои с оцет."

 

 

 Филип Александров

 

 

Сбогом на оръжията

Къде ни захвърли краят на тази война?  В празните стаи на тишината, нестоплена от дъха на врага.

Ако животът е борба, самотата на воина е финалния разпад на реалността.

***

Angel Flying too Close to the Ground

Do you remember love?

Помня обичта - каза една болна от Алцхаймер жена, забравила имената на предметите, параметрите на света.

Помним онзи език отвьд думите, синтаксиса на нежността, синаптичния пролапс, чрез който Бог протяга рьце през Другия, за да прегьрне света.

***

Помня обичта.

***

Years go by

as we stand at the edge

of summer

at the edge of our lives

mumbling quiet prayers

for one more season of light

before the fall sets 
our steps 

in the soft, leafy kingdom 

of silence.

***

Saw some dead poplar trees today. Their branches in the ground still standing, their roots in the sky sick, dry, falling. The body dies when the soul of desire is broken.

Summer Poems

Дърветата плават във въздуха
като лодка.
Тополите галят нежно небето. Сърните
идват при къщите
да косят тревата. Песните
на птички целуват небето
което пада
и се сблъсква в земята.

Мила, 
Herron island, 07.26.2010

Poetry and Physics

- Мамо, облакът какво е?
- Капчици вода, Мила, ситни капчици пара.
- Като парата на супата ли?
- Да, като парата на супата.
- Тогава утре ще изнесем чиниите на двора и ще гледаме как супата става на облак.

Fog

The air is taken over by water. Small capsules of the fourth element, in which earth, air and fire disappear. This morning we lost the faraway trees, then the garden next door, then the backyard. We could never loose the house though, as long as the doors are closed and our minds are sound.

Water is the house-soul that devours and dissolves the world of matter and ideas.      

***

Юли. Средата на лятото, бременно с жега. Тревата се снишава като куче, погалено от вятъра. Ако се изкача по клоните на бора, ще стана ли по-висока? Мамо, ти си мъничка мама, не си до тавана - каза веднъж Мила, преди много години. Колко са много години? Колко от тях стигат тавана?

Impossible Places

Herron island. Vacation houses, most of them empty on week days. Madrona trees, pebble beaches, quiet ocean ripples. Deer walking around the shady paths unafraid, undisturbed by people, as in a post-apocalyptic vision. You can not come here without an invitation, neither can you buy something - the only store on the island closed long time ago. Almost an Alasdair MacIntyre utopian community. Milla loves it. We can get used to this kind of life. Almost.

***

Смъквам двете софийски години от себе си като мръсна магарешка кожа.

***

Nice to be back home. To the home we are still searching for.

Възраст

Олекваме от приятели и близки, натежаваме с дрехи и вещи.

***

Точно две години в България. Време за равносметка. 

 

No Sleep for the Wicked

Всяка сутрин осъмваме с изтъркани пантофки. Къде бяхме тази нощ? Не помним танците, палатите с ахатови кули, радостта, дългия път обратно до стаята от самота и утро, което се впива в клепачите като нож на андалуско куче. Само тази умора, тази празнота, която ни предава на деня като заложници на светлината.

Заминаване

 Днес прехвърлих последните две години от душата си на външния хард диск - снимки, документи, спомени. Странно е да вдъхнеш живот на това ново тяло - малко, алуминиево, топло, мъркащо, дишащо животинче. Погалих го, като коте, като бебе. Част от мен, но вече и Другият. Резервен хипокампус, допълнителен мозъчен куфар. Колко ли ще платим за свръх багаж някой ден на терминала на рая?

***

Исках да ти кажа нещо, но те няма. Мен също ме няма. Толкова ни няма, че ме боли онова място, от което отдавна сме си тръгнали и в което всъщност никога не сме били.

***

- Ще дадем на кучетата да ядат и от дървото на езика. Те ще проговорят нашия език, а ние - техния.

***

Going back to Seattle.

 

Новата Ева

- Мамо, защо кучетата не се срамуват да се разхождат голи?

- Защото не знаят, че са голи. Не са яли от дървото на познанието, чедо.

 - Утре ще им дам да си хапнат тогава. Ще отидем в Докторската градина и ще предложим една ябълка на Марта.

За безкрайността на котките

 

- Мамо, нали знаеш, че котката е безкрайна?
- Как така е безкрайна, дъще?
- Ами ако вземеш едно малко коте, то пораства и си ражда друго коте, то също пораства и така до безкрай...

Човекоядците и Нищото

- Мамо, какво ще стане, ако двама души се глътнат взаимно?
- Не знам, Мила. Какво ще стане? Може би гещалт?
- Не, мамо, ще стане едно Нищо...

Ashes of Roses II

Old songs are like gates to hell - olfactory bulb passages to the sealed, transcendent capsules of buried memories, of selves cast behind, where behind is, actually, a place below - a hippocampus cavern, an amygdale heaven. A limbic pouch, in which time deposits the ashes of love. Listening to yesterday’s wind blow, looking back, behind, below, what do we expect to find there? Ashes of roses, the ashes of our lives. The unrecruitable nothing, which used to be everything for us.

Размисли по никое време

***

- Мамо, ако небето падне, всички ще трябва да го държим на ръце.



***

- Знаеш ли, че ние вдишваме въздуха, който другите са издишали? А те кой знае какво са имали в носа си.

***

Slowly filling up with light. Goodbye, dark years.

Буря

"Когато ние започнем да валим, дъждът ще спре" - каза Мила и заваля върху фотьойла в Старбъкс.

Задух

Твърд въздух, по-плътен е от диаманта. Двама размазани на улицата днес, трима загинали от астма – как се вдишват изпарения, по-твърди от кристали? Материята не отстои вече от самата себе си, пространството се прибира, разстоянията се сгъстяват и втърдяват. Атавистичният ужас от задуха е най-автентичния страх от смъртта – страхът от поглъщането на това втвърдено пространство, тази вече не-празност, вече не-другост, не-не-аз-ност, в чието белодробно нахлуване разпознаваме една крайна, финална себестност. Една плътност и липса на отстояние, която е началото на анихилацията на субекта. Субектът е този, който отстои от себе си, вдишвайки празнотата на своите разстояния.

***

Страстта винаги е несподелена, дори взаимната.

Онтология на Въображението

“Мамо, знаеш ли как гледам телевизия понякога? Сядам пред загасения телевизор и си представям филмчетата.”

Пепел от рози

Онзи ден се навършиха 10 години от смъртта на Невена Коканова. Колко млада е в този филм, колко хубава и колко одухотворена. Какво общо има тази жена с Невена в късните и години - надебеляла, застаряваща, уморена, умираща от рак? Къде отива пепелта от любовта? Пепелта от горенето, което сме, което бавно се превръща в мрак?

3 Doors Down

Here by Me

За свободата: свободна воля и безотговорност

На днешния ден, сред целия брътвеж за свобода, седя и си мисля - не страдаме ли, в нашия странен 21 век, от прекомерната си алчност за свобода? Не си ли извоювахме повече права, отколкото ни се полагат? Или биха били здравословни за съществуването ни? Свободната воля едно време значеше това - имаш право да избираш как да постъпиш, доколкото след това би имал достойнството да понесеш последствията от действията си. Днес под свобода разбираме пълната си безотговорност към решенията, с които сме се ангажирали. 

Онтология на тъгата

Утре дъщеря ми завършва първи клас. Винаги съм се чувствала малко объркана в подобни моменти. Да се радвам ли? Или да плача? Обичам това шест и половина годишно момиченце повече от всичко на света, повече от чипс, повече от шоколад. Но обичам и едно бебе, едно двегодишно, тригодишно, четири, петгодишно дете - цяла детска градина от същества, до които имам родителски достъп само в лимбичните чекмеджета на спомените. Някои наричат това носталгия. Аз наричам тази тъга (от която избуява самото битие, самото пространство) съществуване.

Носталгията е онзи серебрално-лимбичен сплит, чрез който експулсираме, екстернализираме себе си като Друг, захвърляйки, дефекирайки своя вчерашен Аз в едно капсулирано, трансцедентно минало. Съществуването е не друго, а именно това ежесекундно оттласкване от себе си, това мултиплициране на Аза, което наричаме време, и което задава емотивните, носталгични параметри на пространството.

Lens Flare: Shooting Against the Bleaching Light *

Light is the blind spot, from which spurs the desire to see. I see those trees, this table, this chair, because I am irrevocably, irreparably, blind. Light is the medium, through which I see what I desire, except desire itself. Light is desire – that, which can never see itself and can never be seen. Light sees nothing. Nothing is the pulsating heart that can never be seen.

On airy spring days, pointing the camera toward the heart of the blinding light, I can see it – this desire, this passion, that, which can never be seen. Lingering  in the air's shadow , clinging like a ghost mold to the floors and the chairs, it decomposes and swallows the objects it has expulsated in its desire to see, to be seen.

* Dedicated to Starn Brothers