99.5 F

If I can wash my heart

like a white shirt

bleach out the blood stains

mend the holes from the backstabbing

take out the soil and the dirt

iron the wrinkles

hang it out to dry in the mild sun

of all the past summers

with their slanting afternoon light

and the smell of roses and geraniums burning to ashes

If I can inhale once again

its clean smell -

homemade soap and cotton

kissed by the fading sun,

maybe I would be ready to live again.

Or to, happily, die.

***

MIss my old apartment on the 14th Avenue, the attic in Sofia, all the places I have inhabited, exscribed my soul onto, then abandoned in order to move on, to exist. They inhabit me now, inscribed into memory, deeply forgotten, forever remembered, lost dwellings, cluttered in the house of memory as orphaned children in a motherless home.

***

Memories are corpses of things.

***

"Home is so long ago and it's so far away ..."

April, "In Treatment"

***

Dream On

***

Cold and drizzling. Where did yesterday go? Where, in the space-time continuum,  is the history of the past moments being archived? I would like to re-read the warm autumn days chapter.

***

Saw some dead poplar trees today. Their branches in the ground still standing, their roots in the sky sick, dry, falling. The body dies when the soul of desire is broken.

***

Юли. Средата на лятото, бременно с жега. Тревата се снишава като куче, погалено от вятъра. Ако се изкача по клоните на бора, ще стана ли по-висока? Мамо, ти си мъничка мама, не си до тавана - каза веднъж Мила, преди много години. Колко са много години? Колко от тях стигат тавана?

Възраст

Олекваме от приятели и близки, натежаваме с дрехи и вещи.

Заминаване

 Днес прехвърлих последните две години от душата си на външния хард диск - снимки, документи, спомени. Странно е да вдъхнеш живот на това ново тяло - малко, алуминиево, топло, мъркащо, дишащо животинче. Погалих го, като коте, като бебе. Част от мен, но вече и Другият. Резервен хипокампус, допълнителен мозъчен куфар. Колко ли ще платим за свръх багаж някой ден на терминала на рая?

***

Исках да ти кажа нещо, но те няма. Мен също ме няма. Толкова ни няма, че ме боли онова място, от което отдавна сме си тръгнали и в което всъщност никога не сме били.

Ashes of Roses II

Old songs are like gates to hell - olfactory bulb passages to the sealed, transcendent capsules of buried memories, of selves cast behind, where behind is, actually, a place below - a hippocampus cavern, an amygdale heaven. A limbic pouch, in which time deposits the ashes of love. Listening to yesterday’s wind blow, looking back, behind, below, what do we expect to find there? Ashes of roses, the ashes of our lives. The unrecruitable nothing, which used to be everything for us.

Пепел от рози

Онзи ден се навършиха 10 години от смъртта на Невена Коканова. Колко млада е в този филм, колко хубава и колко одухотворена. Какво общо има тази жена с Невена в късните и години - надебеляла, застаряваща, уморена, умираща от рак? Къде отива пепелта от любовта? Пепелта от горенето, което сме, което бавно се превръща в мрак?

Онтология на тъгата

Утре дъщеря ми завършва първи клас. Винаги съм се чувствала малко объркана в подобни моменти. Да се радвам ли? Или да плача? Обичам това шест и половина годишно момиченце повече от всичко на света, повече от чипс, повече от шоколад. Но обичам и едно бебе, едно двегодишно, тригодишно, четири, петгодишно дете - цяла детска градина от същества, до които имам родителски достъп само в лимбичните чекмеджета на спомените. Някои наричат това носталгия. Аз наричам тази тъга (от която избуява самото битие, самото пространство) съществуване.

Носталгията е онзи серебрално-лимбичен сплит, чрез който експулсираме, екстернализираме себе си като Друг, захвърляйки, дефекирайки своя вчерашен Аз в едно капсулирано, трансцедентно минало. Съществуването е не друго, а именно това ежесекундно оттласкване от себе си, това мултиплициране на Аза, което наричаме време, и което задава емотивните, носталгични параметри на пространството.

Palm Sunday - The Unbearable Lightness of Being*

Made some drawings with my daughter this morning, went to a piano lesson, then to church, took a long, long walk in the park on the way back home, bought tulips, primrose; ate some sandwiches, weaved willow wreaths, played hopscotch, skipped a jump rope in the backyard – in the midst of this idyllic day I thought to myself – God, how did we survive childhood?

I would never, in a million years, want to be a child again…

*Reprint: Palm Sunday, April 2009

 

***

Some days are better than others…

Mama Said

*


"I would never leave you, mama" - my daughter said.


Mama Said (link)

Dialectical treasures

Found today in an old box: my childhood white hair ribbons, my mother's wedding veil, some more white wedding ribbons and a black, funeral one.

How fragile we are...

Dear Santa,

Would you bring me my life again? The tears, the passions, the doubts, the love, the childbirth, the spring winds, the betrayals, the knives in the back, the worries, the children clothes to wash, the men to love, the unfinished paintings, the finished friendships, the Judas kisses, the clutter in the closets, the cotton lace on the bed sheets, the old tables in the basement, the butterflies in the stomach, the heartaches, the tears?

August 2009

So many words waiting to be written on birthday blues, euphorias, vodka, tomato juice, trusting homeless dogs that follow you home, children, old ex-friends you no longer have anything in common with;

on life, getting shorter and almost unbearably long;

on sweaty August nights, reminding you of nothing at all...