Poetry and Physics

- Мамо, облакът какво е?
- Капчици вода, Мила, ситни капчици пара.
- Като парата на супата ли?
- Да, като парата на супата.
- Тогава утре ще изнесем чиниите на двора и ще гледаме как супата става на облак.

Fog

The air is taken over by water. Small capsules of the fourth element, in which earth, air and fire disappear. This morning we lost the faraway trees, then the garden next door, then the backyard. We could never loose the house though, as long as the doors are closed and our minds are sound.

Water is the house-soul that devours and dissolves the world of matter and ideas.      

***

Юли. Средата на лятото, бременно с жега. Тревата се снишава като куче, погалено от вятъра. Ако се изкача по клоните на бора, ще стана ли по-висока? Мамо, ти си мъничка мама, не си до тавана - каза веднъж Мила, преди много години. Колко са много години? Колко от тях стигат тавана?

Impossible Places

Herron island. Vacation houses, most of them empty on week days. Madrona trees, pebble beaches, quiet ocean ripples. Deer walking around the shady paths unafraid, undisturbed by people, as in a post-apocalyptic vision. You can not come here without an invitation, neither can you buy something - the only store on the island closed long time ago. Almost an Alasdair MacIntyre utopian community. Milla loves it. We can get used to this kind of life. Almost.

***

Смъквам двете софийски години от себе си като мръсна магарешка кожа.

***

Nice to be back home. To the home we are still searching for.

Възраст

Олекваме от приятели и близки, натежаваме с дрехи и вещи.

***

Точно две години в България. Време за равносметка. 

 

No Sleep for the Wicked

Всяка сутрин осъмваме с изтъркани пантофки. Къде бяхме тази нощ? Не помним танците, палатите с ахатови кули, радостта, дългия път обратно до стаята от самота и утро, което се впива в клепачите като нож на андалуско куче. Само тази умора, тази празнота, която ни предава на деня като заложници на светлината.

Заминаване

 Днес прехвърлих последните две години от душата си на външния хард диск - снимки, документи, спомени. Странно е да вдъхнеш живот на това ново тяло - малко, алуминиево, топло, мъркащо, дишащо животинче. Погалих го, като коте, като бебе. Част от мен, но вече и Другият. Резервен хипокампус, допълнителен мозъчен куфар. Колко ли ще платим за свръх багаж някой ден на терминала на рая?

***

Исках да ти кажа нещо, но те няма. Мен също ме няма. Толкова ни няма, че ме боли онова място, от което отдавна сме си тръгнали и в което всъщност никога не сме били.

***

- Ще дадем на кучетата да ядат и от дървото на езика. Те ще проговорят нашия език, а ние - техния.

***

Going back to Seattle.

 

Новата Ева

- Мамо, защо кучетата не се срамуват да се разхождат голи?

- Защото не знаят, че са голи. Не са яли от дървото на познанието, чедо.

 - Утре ще им дам да си хапнат тогава. Ще отидем в Докторската градина и ще предложим една ябълка на Марта.

За безкрайността на котките

 

- Мамо, нали знаеш, че котката е безкрайна?
- Как така е безкрайна, дъще?
- Ами ако вземеш едно малко коте, то пораства и си ражда друго коте, то също пораства и така до безкрай...

Човекоядците и Нищото

- Мамо, какво ще стане, ако двама души се глътнат взаимно?
- Не знам, Мила. Какво ще стане? Може би гещалт?
- Не, мамо, ще стане едно Нищо...

Ashes of Roses II

Old songs are like gates to hell - olfactory bulb passages to the sealed, transcendent capsules of buried memories, of selves cast behind, where behind is, actually, a place below - a hippocampus cavern, an amygdale heaven. A limbic pouch, in which time deposits the ashes of love. Listening to yesterday’s wind blow, looking back, behind, below, what do we expect to find there? Ashes of roses, the ashes of our lives. The unrecruitable nothing, which used to be everything for us.

Размисли по никое време

***

- Мамо, ако небето падне, всички ще трябва да го държим на ръце.



***

- Знаеш ли, че ние вдишваме въздуха, който другите са издишали? А те кой знае какво са имали в носа си.

***

Slowly filling up with light. Goodbye, dark years.

Буря

"Когато ние започнем да валим, дъждът ще спре" - каза Мила и заваля върху фотьойла в Старбъкс.

Задух

Твърд въздух, по-плътен е от диаманта. Двама размазани на улицата днес, трима загинали от астма – как се вдишват изпарения, по-твърди от кристали? Материята не отстои вече от самата себе си, пространството се прибира, разстоянията се сгъстяват и втърдяват. Атавистичният ужас от задуха е най-автентичния страх от смъртта – страхът от поглъщането на това втвърдено пространство, тази вече не-празност, вече не-другост, не-не-аз-ност, в чието белодробно нахлуване разпознаваме една крайна, финална себестност. Една плътност и липса на отстояние, която е началото на анихилацията на субекта. Субектът е този, който отстои от себе си, вдишвайки празнотата на своите разстояния.

***

Страстта винаги е несподелена, дори взаимната.

Онтология на Въображението

“Мамо, знаеш ли как гледам телевизия понякога? Сядам пред загасения телевизор и си представям филмчетата.”

Пепел от рози

Онзи ден се навършиха 10 години от смъртта на Невена Коканова. Колко млада е в този филм, колко хубава и колко одухотворена. Какво общо има тази жена с Невена в късните и години - надебеляла, застаряваща, уморена, умираща от рак? Къде отива пепелта от любовта? Пепелта от горенето, което сме, което бавно се превръща в мрак?

3 Doors Down

Here by Me

За свободата: свободна воля и безотговорност

На днешния ден, сред целия брътвеж за свобода, седя и си мисля - не страдаме ли, в нашия странен 21 век, от прекомерната си алчност за свобода? Не си ли извоювахме повече права, отколкото ни се полагат? Или биха били здравословни за съществуването ни? Свободната воля едно време значеше това - имаш право да избираш как да постъпиш, доколкото след това би имал достойнството да понесеш последствията от действията си. Днес под свобода разбираме пълната си безотговорност към решенията, с които сме се ангажирали. 

Онтология на тъгата

Утре дъщеря ми завършва първи клас. Винаги съм се чувствала малко объркана в подобни моменти. Да се радвам ли? Или да плача? Обичам това шест и половина годишно момиченце повече от всичко на света, повече от чипс, повече от шоколад. Но обичам и едно бебе, едно двегодишно, тригодишно, четири, петгодишно дете - цяла детска градина от същества, до които имам родителски достъп само в лимбичните чекмеджета на спомените. Някои наричат това носталгия. Аз наричам тази тъга (от която избуява самото битие, самото пространство) съществуване.

Носталгията е онзи серебрално-лимбичен сплит, чрез който експулсираме, екстернализираме себе си като Друг, захвърляйки, дефекирайки своя вчерашен Аз в едно капсулирано, трансцедентно минало. Съществуването е не друго, а именно това ежесекундно оттласкване от себе си, това мултиплициране на Аза, което наричаме време, и което задава емотивните, носталгични параметри на пространството.

Lens Flare: Shooting Against the Bleaching Light *

Light is the blind spot, from which spurs the desire to see. I see those trees, this table, this chair, because I am irrevocably, irreparably, blind. Light is the medium, through which I see what I desire, except desire itself. Light is desire – that, which can never see itself and can never be seen. Light sees nothing. Nothing is the pulsating heart that can never be seen.

On airy spring days, pointing the camera toward the heart of the blinding light, I can see it – this desire, this passion, that, which can never be seen. Lingering  in the air's shadow , clinging like a ghost mold to the floors and the chairs, it decomposes and swallows the objects it has expulsated in its desire to see, to be seen.

* Dedicated to Starn Brothers

 

***

Винаги има един мечтан град, към който пътуваме като към смърт или като към родина.


 

Онтология на Въображението

***

В другата сутрин

ний ще се срещнем

в другата сутрин.

В другата утрин

може би ще се обичаме

Представи си, че другата

утрин я няма.

Ние просто ще сътворим

другата утрин

във която се срещаме,

другата утрин,

в която има любов.

Иван Пейчев 

Acoustic Versions Are Always Better

We Are The Fallen LIVE on Radio 92.3

Do you know what Jesus said to Mary Magdalene?

"If I were a carpenter

And you were a lady

Would you marry me anyway

Would you have my baby?"

Bobby Darin singing "If I Were A Carpenter"

Children and Philosophy

I have a very tough six years old teacher at home. Yesterday I didn’t pass her test, so she gave me a B+.

“Stop laughing” – she said. “I will test you again tomorrow. If you still don’t know the answers, I will give you an F. “

There they are, the questions I failed to answer:

How was God created?

Do numbers have and end?

How many years do dinosaurs live?

How does a bean grow?

How do people exist?

When I grow up will you get small?

Palm Sunday - The Unbearable Lightness of Being*

Made some drawings with my daughter this morning, went to a piano lesson, then to church, took a long, long walk in the park on the way back home, bought tulips, primrose; ate some sandwiches, weaved willow wreaths, played hopscotch, skipped a jump rope in the backyard – in the midst of this idyllic day I thought to myself – God, how did we survive childhood?

I would never, in a million years, want to be a child again…

*Reprint: Palm Sunday, April 2009

 

***

Some days are better than others…

Great. Now we have two Evanescence bands...

We are the Fallen

Evanescence

The  story is not over yet. Two people who love each other, tangled in an oxymoronic bond, sing about the unrequited obsession with one another:

Going under

My Immortal

There is a very rare, fascinating Cathy-Heathcliff thing going on – a soul split in two, never to be put quite together again. They are, indeed, the Fallen ones. There would be no Grace for the Doomed, for the Buried alive in the eternal recurrence of this obsession – just a narcissistic libido going berserk, never completely managing to swallow the Other.

Mama Said

*


"I would never leave you, mama" - my daughter said.


Mama Said (link)

Dialectical treasures

Found today in an old box: my childhood white hair ribbons, my mother's wedding veil, some more white wedding ribbons and a black, funeral one.

How fragile we are...

Hope

George Frederick Watts

Dear Santa,

Would you bring me my life again? The tears, the passions, the doubts, the love, the childbirth, the spring winds, the betrayals, the knives in the back, the worries, the children clothes to wash, the men to love, the unfinished paintings, the finished friendships, the Judas kisses, the clutter in the closets, the cotton lace on the bed sheets, the old tables in the basement, the butterflies in the stomach, the heartaches, the tears?